Нов Български Университет
 Съдържание
Медии и глобализация
 
 
Добринка Пейчева
Югозападен университет, Благоевград
 
Маршал Маклуън характеризира бъдещото
общество като глобално село - да се надяваме,
че глобалното село няма да означава всемирно
предградие, покриващо изцяло планетата
Артър Кларк

Гравитациите около и самите традиционни и нетрадиционни медии са фокусите, в които и чрез които глобализационните процеси формираха (и до голяма степен продължават да формират) разнообразието от форми на своята иманентност.

Върху тях оказват влияние различни социологически и антропологически перспективи, основаващи се на няколко комуникационно детерминирани теоретични полета - теорията за мрежите, теорията на социалните връзки, теорията на зависимостта, теорията на междинното и пр., в които са имплицирани различни комуникационни измерения.

Всъщност комуникационната или информационната “революция”1 , която е конститутивна за глобализацията, постави пред социологията на масовите комуникации изключително сериозни предизвикателства, които позиционираха въпросите за универсализма и партикуларността на друга плоскост, размествайки множество социокултурни пластове. От една страна, глобализационните и глокализационните процеси подмениха съществували парадигми (за масовото потребление и консумация, за големите и малките и пр.), тенденции, цели и др. Всички тези предизвикателства рамкират промените в един нов комуникационен, наднационален и социо-културен план, тъй като съвременните реалности ги поставят в нова комуникационна битийност, в нови комуникационни реалии и среда, като едновременно с това разширяват ситуирането на тяхното осмисляне в нов глобален контекст. От друга страна, взаимопроникването, което се експлицира като иманентно очертание на глобализацията (Робъртсън 2004; Петерс 2004) и като основното понятие „отвъд” постмодерността (Олброу 2001), става рефлексивно на влиянията, които оказват комуникациите върху отделните сфери, както и на техните последици за глобализацията.

Влиянието им се основава на обстоятелството, че отделните социални сфери като своеобразни eсенциални цялости, както и специфичните им партикуларни образувания, не битуват в социален вакуум, а са “вградени” в комуникационно детерминирани социални структури. Социалните актьори също не са изолирано функциониращи субекти, а са в перманентни отношения с други субекти, институции, медии. Рационалните действия, от своя страна, стават различни според обстоятелствата и социалната среда, а конкретното поведение се съобразява, в известен смисъл и се предопределя от социално-структурната организация и наситеност с медийни коституенти.

Глобализацията като социокултурна пространствена и темпорална промяна, като социално-парадигмален феномен и като един нов социално теоретичен ресурс излиза извън специфичните рамки на деноминантността и навлиза в реконструировки с изключително комуникационни измерения. Нещо повече, социокомуникационните реконструирания се съпътстват и имплицират в разгръщащите се проекти ”за разбиране на социалния живот без удобното понятие “общество”(Скот, Федърстоун 2004: 12) и в този смисъл преситуират ролята на медиите в този процес като експликатори на социален живот.

Идеята за медиите като средоточие на социален живот и на глобализацията като такава не е нова, но е твърде рано да я търсим по посока на елиминиране на понятието „общество”.

Днешният глобално ситуиращ се свят се оказа свят на динамично взаимопроникване на комуникации и обществени сфери, на медии и общество. Информацията и нейните комуникационни механизми, чрез които тя съпътства и свързва тези процеси на взаимовлияние и взаимопроникване, е основата, върху която започнаха да открояват иманентните си специфики фундаменталните трансформации в постмодерното общество (Фридман 2004). Освен това информацията, която по принцип лежи в основата на всяка една комуникация, става конститутивен интелектуален и материален ресурс на глобализацията и на съпътсващите я процеси на взаимопроникване.

Информацията обикновено се проблематизира и репрезентира в различни ракурси, но почти винаги и навсякъде се натоварва със субектна иманентност, доколкото е субективно отражение и комуникационен компонент (Николов 1979).

Всъщност комуникационният обмен в духовно-когнитивен аспект, в чиято основа лежи информацията, е различен от комуникационния обмен в материален аспект. При натуралната размяна има освобождаване от предлаганото, докато при духовно-когнитивния обмен никой от субектите не се освобождава от притежаваното. Предаването или обменът в комуникацията като тяхна характеристика са релативни, зависят от участващите субекти (комуникатори и реципиенти) и от насочеността на комуникацията, от нейната природа и от възможните аспекти на използване на информацията. Комуникацията, следователно, е и взаимодействие и взаимопроникване. Тя е взаимодействие между социални актьори, институции, социуми и едновременно с това е взаимопроникване в когнитивни конструкти и траектории, в различни темпорални иманентности. Именно апелацията за комуникацията като взаимодействие и взаимопроникване я разкриват като своеобразен фокус на различните разрези и измерения на глобализацията. Назоваването и битийността на основата, върху която се разгръщат различните видове социална действителност, както и различните видове взаимодействия в нея, са иманентните съставки в субстанционалната й рамка. Комуникациите, следователно, са скелетът на глобализацията, по който протичат всички процеси, а скелетът на глобализацията са различните ракурси на разгръщащата се комуникационна иманентност.

Всъщност комуникационната иманентност на социума например и на неговите конкретни сфери и единици е далече от имагинерна теоретична конструкция. Нещо повече, отделните предметни етоси са комуникационно детерминирани не само на равнище възможност за функциониране, но и на равнище развитие и перспектива.

Комуникационната обвързаност на социума се демонстрира и в традиционните, и в нетрадиционните медийни “магистрали”, приемайки и предизвиквайки и днешните виртуални трансформации. Иновирайки се по този начин, отделните социални единици не само се реструктурират и детериториализират, но влияят върху разгръщането на всички тези процеси, с което дори скицират есенциалните очертания и ракурси на глобализацията. Отделните сфери и комуникациите увеличават пресечните си точки и проецират сходни тенденции, предефинирайки рефлексиите си в глобализационните и глокализационните процеси.

Комуникационната обвързаност се проецира в няколко пласта - един от тях е ингредиентно-социалният. Най-малко пет биха могли да бъдат „гнездата” за реструктуриране и предефиниране – дом; работна среда, населено място, държавата или социума и света като цяло. Всяко едно от тях, с векове рамкиращо физиономията на своята иманентност, се модифицира в медийно детерминирани глокационни или глобални образувания.

Домът постепенно се трансформира от хилядолетно традиционно изконно убежище за семейни взаимоотношения и възпитание на децата в телекомуникационно средище за осъществяване на извънсемейни комуникации. Наличието на радио, няколко телевизора, кабелна телевизия, видео, компютър, интернет и пр. натоварва дома с нови технологично обусловени функционални приложения, ограничаващи основното му предназначение до неузнаваемост, преситуирайки го в локално медийно средище, респективно, в място за работа, за контакти, за развлечение.

Работното място също се изменя до неузнаваемост. Медиализирането на работното място, разбирано като концентрация на всички възможни канали и комуникационни форми, се разгръща като нова медийно детерминирана среда за дейности от различен род и механизъм за тяхното осъществяване. Както като допълнителна, съществуваща паралелно с останалата физическа среда, така и като основна, взависимост от спецификата на конкретната дейност, тази нова медийна среда е обвързана с по-голямо и по-пълноценно общуване с всякакъв тип “документация” и индивиди (Пейчева 2003: 271).

Медийното измерение на трудовата дейност позволява съчетаването на физическата среда с медийната, от една страна, и обвързването на традиционната физическа среда с комуникационни съоръжения, позволяващи паралелното съществуване на друга среда. От друга страна, хоризонтирането на процесите е може би най-ярката последица от медиализирането на работната среда в процесите на глобализиране. Чрез новите медии хоризонталните комуникации се възродиха на едно ново ниво, включително и с наднационални измерения. Хоризонталното развитие на трудовите процеси извежда на преден план съвместната дейност, сътрудничеството и взаимопроникването, които, поставени на една абстрактна плоскост, са процеси с положителен заряд. Проявявайки се и на конкретно ниво, те се разкриват като организационни предпоставки, без които не би могла да се рационализира никоя дейност, още по-малко, ако тя е наднационална (Castells 1996).

Всъщност, ако не може с голяма доза истина да се твърди, че новите медии са предизвикали разгръщане на процесите на хоризонтална интеграция, с голямо основание би могло да се каже, че след появата им те са не само ускорители, но и условие за тяхното рационализиране. Именно рационализирането на процесите е основанието да се счита, че мрежата и обвързаността й с комуникационните средства се очертават като фундамент, върху който се изграждат и ще продължават да се изграждат новите организации. Мрежовият принцип на функциониране на медиите се отразява и на организациите от новото време. Все повече и повече вертикалните структури се заменят с хоризонтални взаимоотношения в глобално насочения свят. Както е известно, в основата на взаимодействието между протичащите в организационната структура изменения и новите комуникационни технологии се поставя началото на нова организационна форма като характеристика на глобализацията – мрежовата организация (Рийч 1992: 99). Всъщност хоризонтирането на процесите и мрежовият характер на тяхното разгръщане става паралелно на мрежовото разгръщане на комуникационните средства. Взаимопреплитането между тези процеси е взаимопреплитане между организациите и комуникациите. Взаимопроникването предпоставя успеха на новите типове организации, а медиализацията - тяхното рационализиране. Най-важните последици от това са следните:

  • новата организационна единица става комуникационно обвързана структура, включваща всички съществуващи досега форми и видове комуникации;
  • извежда се на преден план един непознат в досегашната история на трудовите и професионални отношения тип отношение, ограничаващ вертикалната му поставеност и фаворизиращ хоризонталните комуникации;
  • разкрива се медийната обвързаност на професионалните отношения – използване на един и същ език, включително и цифров, на едни и същи медии, на едни и същи емотикони, кодове, символи и т.н.
Средата за трудова активност придобива глобални очертания с нови измерения:
  • от физическа концентрираност преминава във физическо разсредоточаване и отново се концентрира в един виртуален обхват;
  • от централизиране на дейностите през децентрализация на процесите достига до едно ново виртуално съсредоточие;
  • отделната организация става едновременно и огромна и малка, така както светът става едновременно огромен и изключително малък.
Градът или населеното място е следващото структурно гнездо, резултиращо в трансформации от глобално процесуално естество. Той се определя от А. Кинг като „тъжна картина на пренаселеност, астрономически цени, замърсяване на въздуха, голям разход на енергия, насилие и социално зло, но едновременно с това и като етническо, културно и расово разнообразие” (Кинг 2004: 170). Едновременно с това градът е почти еднакво привлекателен, еднакво изглеждащ, еднакво развиващ се, предлагащ сходни възможности.

От друга глобално-трансформационна гледна точка, той е „кокаколанизиран”, „макдоналдизиран”, „метронизиран”, „пикадилизиран”, „бриколажилизиран” и пр. и в този смисъл „без-специфичен”, „без-идентичен” и т.н., при това не само в рамките на отделната държава, но и в наднационален ракурс. От социологическа гледна точка интересен става въпросът за градската плътност, за градското общество – за неговото наличие или отсъствие, за неговото подобие или другост, за факторите които улесняват съжителството или го затормозяват. Спорен е и въпросът дали цифровизацията, кабелизацията, антенизацията, клетъчната телефонизация и пр. на градовете са космополитизиращ или алиениращ инструмент.

Проблем е и дали „отделните икономически, социални, материални и културни потоци, в които са внедрени градовете и които те също пораждат” като част от единната глобална система, създаваща „глобалните етнопейзажи”, за които говори Ападурай (вж. Робъртсън 2004; Ападурай е цит. по Кинг 2004: 170), не води до хибридизация на нехибридни единици, до урбанистично преструктуриране на неурбанистично преструктуриращи се елементи, до симетрична или асиметрична интегрираност, мултикултурност или културен шок и т.н. Дали трябва наистина да приемем в този смисъл, че идеята за дом трябва да бъде отделена аналитично от представата за локалност, понеже, както твърди Робъртсън (2004: 62), чувството за дом или за локалност е обусловено от отчуждението от дома и/ или от даденото място. И бихме задали въпроса доколко е перспективна „идеологията на дома”, възникнала благодарение на разпространеното твърдение, че ние живеем в състояние на бездомност, че сме загубили корените си, че сме живеели на сигурни хомогенни места и пр. (Робъртсън 2004: 57)

Държавата, подобно на града, съвместява все повече и повече „униформени” ингредиенти. От гледна точка на социокултурните промени глобализацията в държавата протича по няколко начина. Първият се свързва с „изместването” на националната държава от глобалното или наднационалното като рамка на социалния живот, в резултат на което са възможни два сценария – „разидентифициране”, „десуверенизиране”, от една страна, и съчетание на културно, религиозно и етнично своеобразие - културен, политически, религиозен суверенитет. Вторият сценарий е характерен за Европейския съюз като многодържавна формация без аналог в историята на света. „Изместването” на националната държава от новата „рамка”, в която наднационалните потоци започват да добиват също толкова голяма или дори по-голяма важност от националните институции, приляга недвусмислено на европейската идея за наднационални институции, които надграждат националните аналози. Европейската конвенция за трансгранична телевизия, Европейската банка, Европейският съд и пр. са примери за наднационални институции и регламенти с придавана по-голяма тежест от националните такива.

Вторият начин наподобява на постулата „глобална икономика без граници” и е резултат от интензификацията на транснационалните потоци, от състезанията между отделните държави, от подражаемостта им, от ситуирането и реситуирането им в различни наднационални образувания, от поставянето им в зависимост от тях (Международният валутен фонд ситуира много държави в една „равнинна плоскост”). Възможна ли е държава без граници - т.е без своеобразие, без суверинитет, без културно различие – като резултат от глобализацията? Важен е въпросът дали този нещастен, както го наричат (Федерстоун, Лаш 2004: 13), сценарий на отричането на идентичността ще бъде крайният резултат от тази промяна, както в периферията на развиващите се страни, вкарани в световната информационна система, така и в самото й ядро. И какво би станало, ако медиализирането на държавите би предизвикало подобен ефект?

Отделните национални държави, мултинационални корпорации и интернационални организации пристъпват в глобалното съсредоточие с различни знаци и презентират различни „-зации”. Днес, както е известно, би могло да се говори както за „европеизация” или „американизация” в положителен смисъл, така и в отрицателен, а също така и за „бразилизация” и „балканизация”.

Обществото като цяло придобива все повече и повече съсредоточностни траектории - средоточност от институционално, пространствено, темпорално и процесуално естество, при това на макро- и микро-равнище. В основата на това съсредоточение са комуникациите и комуникационните механизми. Социалните процеси на планетата, включително конструирането на глобални институционални структури, от своя страна, все повече и повече са комуникационно обусловени, социалните модели на взаимодействие се идентифицират все повече и повече като комуникационни модели.

Формирането на глобални институционални структури би било самоцелно, ако конструирането им и съответното им организиране не се съпровожда с максимално обхватно субинституционално или многонационално концентриране и, едновременно с това, с обобществяване, със социализиране на съответните практики. Само при такива условия би бил приемлив концептът на Фридман за социализацията като сърцевина на институционалния процес на глобализация: „социализация на световната сцена посредством регулярно възпроизвеждана практика е сърцевината на институционалния процес на глобализация.” (Фридман 2004: 112).Според Фридман глобализацията се отнася до формирането на глобални институционални структури, които организират вече съществуващото глобално поле - и на глобални културни форми, които или са създадени от глобално достъпни обекти и презентации, или са превърнати в такива (пак там). В този смисъл ще бъде валидно твърдението на Е.Николов, че „няма европейска култура, има европейско културно пространство с присъщите му временни или трайни исторически характеристики” (Николов 2005: 532), пренесено по аналогия на глобално ниво.

Всъщност както преди, така и сега социализирането на процесите е възможно да се представи единствено чрез различните комуникационни мрежи и институции. Нещо повече, днес и самото конструиране е невъзможно без съответните интерактивни мрежи и медийни образувания. Създаването, функционирането и развитието на мултинационални компании, световни банки, профсъюзни организации, световни асоциации и др. глобални организации става невъзможно без основната предпоставка за глобализирането – медиализацията, без медиите, без светкавичната интеракция, които да им осигурят съответно пространство. Невъзможна става туристическата индустрия – определяна като най-голямата мултинационална икономическа дейност в света, без медийната й експликация. Всички съставни ингредиенти на туристическата индустрия, свързани с разработването й, с рекламирането й, със самата организационна структура на туризма, са въпроси на медийно инструментализиране и на „териториализиране”, рамкиращо пространствена траншея в глобалното поле.

От гледна точка на един друг пласт - отделни социални сфери - комуникационната обвързаност се проявява в техните реструктуризации и детериторизации като ингредиенти на глобализационните и глокализационните процеси.

Традиционните, но най-вече нетрадиционните медии - интернет и интерактивната телевизия,- се оказват изключително важни детерминанти за процесите в отделните социални сфери. От тях до голяма степен зависи успехът или неуспехът на едно или друго производство или услуга. Интернет и интерактивната телевизия стават среда за търговска дейност например - за е-търговия, за е-пазар или за t-търговия, t-пазар и пр., поставяйки комуникацията в центъра на своите активности. Между комуникациите и икономиката следователно се осъществява рефлексивно кооптиране и интенционално взаимопроникване. Комуникацията във всичките й разновидности и проявления се превръща в детерминанта, в маркер и референт на функционирането и развитието на икономиката.

Покупко-продажбите, които се осъществяват по електронен път, започнаха да придобиват екранно-информационизиран вид; след телефона, телеграмите и факса като високоскоростни средства за комуникация електронната комуникация стана паралелен екранен начин за легитимни търговско-икономически взаимоотношения с мигновени измерения.

Икономическото време и пространство се трансформират в икономическо “времепространство” (Фридман 2004), свързват се с възможността и желанието за осъществяване на моментни трансконтинентални контакти - както преходни, така и постоянни, и в този смисъл се експлицират като иманентна характеристика на глобализацията.

Все повече се ползват услугите за безкасови електронни разплащания, известни като е-pay, обмен на парични средства на чисто информационно ниво или e-banking, електронно извършване на банкова дейност.

И в областта на науката традиционните и нетрадиционни медии трасираха различни полета – разкриха нови възможности за реализация на авторство, на публикационна и издателска дейност, проявяват се като своеобразно аудиовизиотечно (подобно на библиотечното) средище. Електронните научни комуникации от своя страна се конструираха като друга иманентна битийност на научния живот и на науката.

Удвоявайки действителността, традиционните и най-вече нетрадиционните средства за комуникация – интернет и интерактивната телевизия - позволяват опосредяване и съсредоточаване на различен род персонални взаимодействия и сприятелявания като един трети пласт на комуникационна детерминация. Те осигуряват неподозирани шансове за водене на активен наднационален социален живот, извън този в реалната действителност. Дали се касае за сурогатизиране на традиционните форми, или не, все още е рано да се определи, но че се разширяват наличните конструктни механизми е повече от очевидно. В този тип неокомуникационни конструкции падат рангове, стъпала в йерархията, съобразяване с висшестоящите, осигурява се разгъната основа за активни хоризонтални комуникации, задоволяващи интереси, потребности, диспозиции.

Следователно и в социално-структурен, и в междуличностен аспект медийното присъствие и обусловеност са коститутивните оси на глобализацията.

Иначе казано, медиализацията на обществото е не само съпътстващ глобализацията процес, ингредиентен конструкт, конститутивен ресурс, аргументационен концепт, но и неин идентификатор, презентатор и контрольор.

„Това, което железопътните линии и телеграфът направиха с държавите и континентите столетия назад, реактивният самолет и комуникационните спътници правят всичко това с целия свят.” Това твърдение на А. Кларк от началото на 70-те години на ХХ век днес важи с още по-голяма сила...

„Дали ни харесва или не, или още повече – дали искаме или не, –споделя той, - сега се поставя фундаментът на глобалното общество, дали ще е на принципа на сега съществуващите държави – САЩ или СССР (днес по-подходящ пример би бил Европейският съюз – б.а.) или не, е още рано да се каже” (Кларк 1970: 86).

По повод на това, че и тогава много хора гледат на глобализацията с тревога и с цел недопускане на такова развитие, Кларк разказва историята за мъдрия английски крал Канут2, като особено показателна за глобалните перспективи, пред които е поставено развитието на процесите: „Вълната на бъдещето се вдига пред нас сега. Не се опитвайте да я задържате, господа. Мъдростта лежи в признаване на неизбежното и в сътрудничеството с него. В изграждащия се свят и великите държави не са достатъчно велики” (Кларк 1970: 87).

Литература:

Castells, M. 1996. The Information Age. Blackwell Publishers.
Кинг, А. 2004. Времената и пространствата на модерността. - В: Глобални модерности. С., Социооптики, Критика и хуманизъм.
Кларк, А. Ч. 1970. После Вавилона: век коммуникационных спутников (Выступление на совещании експертов по космической связи в Париже в 1970 г.). М., Искусство, 1978.
Николов, Е. 1979. Информация и културни ценности. С., Известия на НИИК, кн.2.
Николов, Е. 2005. Културната идентичност на Европа. С., Хорус.
Олброу, М. 2001. Глобалната епоха. С., Обсидиан.
Пейчева, Д. 2003. Икономика и комуникации. Светът на комуникациите или медиалното общество. С., Квазар.
Петерс, Я. Н. 2004. Глобализацията като хибридизация. - В: Глобални модерности. С., Социооптики, Критика и хуманизъм.
Рийч, Р. 1992. Трудът на нациите. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
Робъртсън, Р. 2004. Глокализацията: време–пространство и хомогенност-хетерогенности. В: Глобални модерности. С., Социооптики, Критика и хуманизъм.
Федерстоун, М., С. Лаш. 2004. Глобализацията, модерността и пространствеността на социалната теория. - В: Глобални модерности. С., Социооптики, Критика и хуманизъм.
Фридман, Дж. 2004. Глобалната система, глобализацията и параметрите на модерността. - В: Глобални модерности. С., Социооптики, Критика и хуманизъм.



1 Двата предиката влязоха в научно и приложно обръщение като равностойни и се използват най-често като синоними през последните две десетилетия.

2 Крал Канут заповядал да поставят трона му на брега на морето, за да докаже на своите придворни, че даже кралят не може да заповядва на морските приливи.


 
 
  2008 © Департамент "Антропология", Нов български университетISSN 1311-5189