Нов Български Университет
 Съдържание
Томас Хиланд Ериксен, Фин Сиверт Нилсен.
История на антропологията. Историята на социалната и културната антропология в една книга. София, Арго Пъблишинг, 2006, 260 с.

 
 
 

Появата на тази книга на книжния пазар е значително събитие, което заслужава внимание и запознаване на четящата аудитория с нея. Амбицията на тази книга е да направи опит да придаде смисъл на многообразната история на антропологията. Целта е да се предложи балансиран разказ за историческото развитие на антропологията, без радикални интерпретации на тази динамична във всяко отношение дисциплина. Авторите си дават сметка, че не е възможно да съществува една единствена достоверна и официална история на постоянно променящия се дневен ред в антропологията. Предлаганата книга акцентира върху това да изгради впечатление за взаимосвързаните посоки в развитието на всички основни традиции в социалната и културната антропология. Авторите си дават сметка за огромната по обем и по тематика научна литература върху историята на антропологията с различни теоретични акценти, поради което са направили достъпни много от трудностите при представянето им. Тази амбиция на авторите прави книгата използваема от студенти от различни хуманитарни и социални специалности. Тя съдържа в себе си потенциал да се провокира апетит към четене на антропологична литература, изграждаща дисциплината и днес и предлагаща възможности за развиване на критично мислене извън нейните рамки.

Структурно книгата е разделена на девет основни части, въведени от Предговор на двамата автори, очертаващи посоките, в които е разгледана историята на антропологията.

Деветте части на книгата носят следните заглавия: 1. Началото 2. Викторианци, германци и един французин 3. Четиримата основатели 4. Експанзия и институционализъм 5. Форми на промяна 6. Силата на символите 7. Авторитет под въпрос 8. Краят на модернизма? 9. Реконструкции.

Подредбата на книгата е хронологична, поради което в първа глава “Началото” е съвсем естествено да се търсят корените на дисциплината, достигайки до древна Гърция. Авторите разделят развитието на антропологията на “първична антропология” и създаването на академична антропология. Т. нар. “първична антропология” се разполага във времето между древна Гърция и европейския Ренесанс. Тъй като не познавам особено активен дебат върху термина “първична антропология”, струва ми се, че на този период може да се гледа по-скоро като на резервоар на антропологични идеи, развити по-късно от академичната антропология. От гледна точка на “историята на идеите” повечето гръцки философи и пътешественици, средновековни историци, средновековни и ренесансови европейски пътешественици, както и много европейски философи, юристи и учени от различни области са приемливи предшественици на антропологичната дисциплина. Всеки историк на антропологията обаче може да направи своя избор за началата на антропологията. Един сполучлив подход е да се “изолират” онези идеи, които формират част от съвремената представа на антропологията за себе си. В този смисъл концепцията за “обществения договор” и възгледите за човешката природа, обществото и културното многообразие са начало, откъдето може да се започне. Друга важна отправна точка е статичната средновековна “верига на живота”, която дефинира мястото на човешкия вид между Бога и животните и се трансформира в идеята за еднопосочния прогрес в контекста на еволюционизма. Важни отправни точки са също дебатите върху езика от ХVІІ в., отношението между човека и това, което наричаме сега “висши примати”, както и дебатът от ранния ХІХ век между привържениците на полигенизма (всяка “раса” има отделен произход) и моногенизма (човекът произхожда от един вид). Тези идеи се развиват в контекста на разбирането за човешката ситуация въобще, но представят гръбнака на антропологията като академична дисциплина.

Днес съществува консенсус по въпроса, че антропологията като отделен дял на науката се появява около средата на ХІХ век заедно с интереса към човешката еволюция. Като академична дисциплина тя започва малко по-късно, когато започват назначенията на професионални антрополози в университетите и музеите.

Глава втора “Викторианци, германци и един французин” е посветена на създаването на академичната антропология и разрастването на класическата социология през ХІХ в. В тази глава се очертава и линия, която се поддържа и по-нататък, следваща националните особености в развитието на антропологията. Водещите антрополози от това време работят във Великобритания и в САЩ, докато водещите социолози на ХІХ век имат германски или френски произход. Въпреки различията в теоретично отношение, антрополозите и социолозите поддържат идеята, че човечеството има психично единство и се подчинява на еволюционната теория. В тази глава авторите проследяват и влиянията на социалните теории върху антропологията. Антрополозите класифицират и сравняват външните характеристики на обществата по цялото земно кълбо, докато социолозите се интересуват само от вътрешната динамика на западното индустриализирано общество. Тези различия са проследени в представянето на изтъкнатите представители на двете традиции – американския антрополог Луис Хенри Морган (1818-1881) и германския социолог Карл Маркс (1818-1883). Авторите по сполучлив начин представят тези две традиции, взаимодействията им, както и влиянията им върху по-късните етапи в развитието на антропологията.

Наред с Морган и Маркс, принадлежащи към първото поколение социални учени, активни с големите си приноси между 1850 и 1870 г. има и много други изследователи в Европа - Адолф Бастиан (1826-1905) в Германия, шотландецът Хенри Мейн, швейцарецът Йохан Бахофен, Джон Фъргюсън, Едуард Тайлър с неговата забележителна дефиниция за култура, Джеймс Фрейзър с неговия мощен авторитет. 

Представянето на дифузионизма в тази глава е същественото, тъй като този подход в изследването на културата има силно влияние върху академичните вкусове в източна и югоизточна Европа. От края на ХІХ и началото на ХХ век дифузионизмът е една от множеството гледни точки, която се стреми да се отдели от доминантата на еволюционизма. Представителите на това направление поставят акцент върху културата и смятат, че културните елементи мигрират; те приемат, че културите са съставени от елементи с различен произход и история, поради което не всички части на културата са свързани в хомогенно цяло. В контекста на кризата на еволюционизма идеята за обществата като съгласувани цялости също е компрометирана. За разлика от еволюционистките идеи, дифузионизмът загубва връзката с миналото като еднолинейно движение, преминаващо през добре очертани определени стадии. Културната история е вече фрагментирана история на културни срещи, миграции и влияния като всеки пример е уникален. Идеите в дифузионизма са стари. През ХVІІІ в. немските филолози разбират, че индоевропейските езици имат общ произход, археолозите откриват, че керамика и произведения на изкуството се разпространяват от културните центрове към периферията, доминиращата европейска религия се оказва, че произлиза от Близкия Изток. Новото в антропологичния дифузионизъм е систематичното усилие в използването на сравнения на подробни емпирични знания. Те развиват сложна класификация на “културни кръгове” и разглеждат възможното им разпространение от един център. Дифузионизмът се представя от учени като Фридрих Ратцел, Фритц Гребнер, Лео Фробениус, Вилхелм Шмид, които следват наследството на Хердер (и на Бастиан) и акцентират върху уникалността на културното наследство на всеки народ. Дифузионизмът е важен за източноевропейската антропология, това е една уважавана теоретична перспектива и до днес в Русия. Към тезите на авторите може да се добави и това, че по-умерените идеи на германо-австрийската школа се филтрират и в американската антропология и се появяват в трансформиран вид в "подхода на културния ареал”, откъдето следва интензивното изследване на регионите.

В тази глава авторите представят и новата социология, която в университетските курсове се нарича “класическа социология”, т.е теоретиците, които работят между 1850 г. и началото на Първата световна война. Първото поколение – К. Маркс, О. Конт и Х. Спенсър – са последвани от второ поколение, включващо Ф. Тьонис, Е. Дюркем, Г. Зимел и М. Вебер. От всички класически социолози Е. Дюркем остава най-значителният за антропологията. Влиянието на “класическата социология” остава най-силно в Европа, докато в САЩ то се чувства доста години по-късно, внесено в американската антропология от нейния основател Франц Боас. Ето защо водещите американски антрополози от началото на ХХ век са ориентирани по-скоро към културата, лингвистиката и психологията, отколкото към социологията. `

Авторите представят новата социология чрез Е. Дюркем, чието влияние върху развитието на френската социология и антропология е огромно. Акцентират и върху трудовете и влиянието на съвременника на Дюркем Макс Вебер, последният от т.нар. “класически социолози” Той се интересува не от цялото и не от системата, а от причините, поради които индивидите вършат нещо, мотивацията на техните действия. Социологията на Вебер, свързана с немската дума “разбирам”, търси начин да се “поставиш в положението на другия” .

Друг акцент у Вебер е властта - основна тема и в Марксовата социология. Разбирането за нея обаче е различно. Маркс вижда властта като анонимна сила, Вебер акцентира върху последствията от индивидуалните стратегии за постигане на власт.

Трета глава “Четиримата основатели” е посветена на четиримата основатели на антропологията, която познаваме днес. Авторите разполагат развитието й като академична дисциплина в социалния и интелектуалния  контекст на времето преди и след Първата световна война. Според тях ползите от ХVІІІ век, въпреки всичките му грешки, са цената на систематичното, индуктивно разсъждение, цената на моделите и “идеалните типове”, които можем да проектираме в реалния свят и да утвърдим неговата форма. Важни са и въпросите, повдигнати в края на ХVІІІ век, дълго време пренебрегвани, свързани с релативизма и културния превод, които ще се превърнат в основни въпроси на антропологията от ХХ век.

Авторите на тази книга акцентират върху четири забележителни личности - Франц Боас (1858-1942) в САЩ, Бронислав Малиновски (1884-1942) и А. Р. Радклиф–Браун (1881-1955) във Великобритания и Марсел Мос (1872-1950) във Франция. Четиримата успяват да обновят три от четирите национални школи – американската, британската и френската. В четвъртата – немската - дифузионизмът запазва хегемонията си, а цяло поколение руски етнографи измира в лагерите на Гулаг. Това е причината немската и руската антропология много рядко да се докосва до модерното развитие на антропологията. Традициите от Германия всъщност оцеляват, макар и в трансплантиран вид и хибридни форми в САЩ чрез Боас и във Великобритания чрез Малиновски, тъй като и двамата носят в себе си дълбоко познаване на немската традиция. Други национални традиции, в които отделни учени имат съществени приноси, не успяват да оставят значителни интелектуални резултати в антропологията. 

Авторите са представили изчерпателно ролята на Боас в антропологичната дисциплина. Чрез Боас в САЩ дисциплината става известна като културна антропология, тъй като е водещо разбирането, че култура е много по-общо понятие отколкото общество. Така културата става традиционно американска тема за разлика от изследването на обществото, превърнало се в традиционно британска тема в антропологията. Разбирането е, че културата се състои от всичко, което е създал човешкия ум, включително и обществото – материални (поле, рало) и социални (брак, дом, държава) условия и символни значения (език, ритуал, вярване). Ето защо Боас пледира за включването на четири полета в рамките на антропологията – лингвистика, физическа антропология, археология и културна антропология. Студентите получават подготовка в четирите области, за да специализират по-късно в една от тях. Така специализацията става неразделна част от американската антропология, докато във Великобритания и Франция идеалът е по-общия подход.

Полевата работа на Боас е ориентирана към екипност. Тя не предполага самотни индивидуални дълготрайни “потапяния”. Престоите на терен са кратки, но те са “дълготрайни” в друг смисъл – престоите се повтарят многократно през годините, в тях участват различни членове от един и същ екип, които сътрудничат по даден проект. Тази методологическа стратегия се обвързва и с друга – “теренът” е съвсем наблизо (в САЩ), а не в другия край на света.

Вероятно поради недоверието на Боас към високомерни обобщения, той не оставя монументален монографичен труд, който да се чете от поколенията. Боас формира обаче следващите поколения в американската антропология, които създават катедри в много американски университети.

В тази глава е представен и Бронислав Малиновски и изследванията му на Тробриандските острови - млад поляк, който от Лайпциг се премества в Лондон. В Лайпциг той е последовател на Вилхелм Вунд, който смята, че обществото трябва да се приема цялостно като съюз на вплетени в него части, а анализът трябва да бъде синхронен, а не диахронен.

Авторите наблягат на факта, че Малиновски допринася за усъвършенстването на полевата работа с “включеното наблюдение” – един метод, който предполага да се живее заедно с изследваните хора и да се участва колкото е възможно повече в техния живот. Така се създава нов стандарт на етнографско изследване. Теоретичните му възгледи, които се приемат по-малко ентусиазирано от по-късните антрополози, са еклектични и са наречени от самия него функционализъм. Според него всички социални практики и обичаи са функционални. Но за разлика от структурните функционалисти, следвали Дюркем, според Малиновски индивидът стои в основата на обществото, а не е епифеномен на обществото, който е важен, за да се извлекат елементите на социалната структура. Така функционализмът на Малиновски и структурният функционализъм на Радклиф-Браун се смятат по онова време за диаметрално противоположни подходи.

Малиновски се различава от Боас с нежеланието си да се занимава с каквато и да е историческа реконструкция - положение, което се удържа почти половин век в британската антропология.

Друг дял от тази глава представя Радклиф-Браун (1881-1955) и разбирането му за връзката на естествените науки с тези за обществото. Радклиф-Браун следва Дюркем в смисъл, че разглежда индивида главно като продукт на обществото. Докато Малиновски учи студентите да търсят човешки мотивации и логиката на дадено действие, Радклиф-Браун иска от студентите си да откриват абстрактните структурни принципи и социаално интегриращите механизми. Така Радклиф-Браун се надява да превърне антропологията в “истинска” наука Тази своя надежда той представя в книгата си “Естествената наука за обществото”(1957). 

Следвайки Дюркем, Радклиф-Браун същевременно преоткрива темата за родството, разработвана от Морган и Мейн, и тази тема сега се превръща в ключова институция за изследователската програма на Радклиф-Браун. Родството е моторът или сърцето според биологичните аналогии, на самоподдържащата се, органически интегрална и в същото време абстрактна цялост, наречена социална структура.

Радклиф-Браун не обича думата “култура”. За него е важно не какво мислят туземците, в какво вярват, как си изкарват прехраната или как са станали такива каквито са, кои са силите, които ги държат като едно цяло.

Четвъртият основател на антропологията, представен в тази глава, е Марсел Мос чрез търсенето му на тотални социални явления. След смъртта на Дюркем година преди края на Първата световна война мястото му на водач на кръга Annee Sociologique се заема от Марсел Мос. Той продължава традицията на Дюркем като привърженик на теорията, че изследването на една цяла култура или организъм е по-плодотворно, отколкото изследването на нейните части. Според тези изследователи обществото е органически интегрирано като цяло, като “социален организъм”. Заниманията на М. Мос са насочени към класификация на обществата, към откриване на структурни прилики, еднакви за различните общества, за да развие обща теория на социалния живот.

Авторите на книгата представят и други значими представители на френската антропология от ранните десетилетия на ХХ век като Арнолд ван Женеп (1873-1957), развил изследванията си върху селските общности във Франция като дял от “антропология у дома”. Известността си дължи на труда си “Ритуали на прехода”.

С антропологията е свързан и философът Люсиен Леви-Брюл (1857-1939), който с труда си “Примитивният начин на мислене” отваря ново поле за емпирични изследвания, стимулирали по-късно Еванс-Притчард и Леви-Строс. Въпреки критиките към него, той очертава рамката на едно аналитично поле – сравнително изследване на стиловете на мислене и проблемите на интеркултурния превод, свързан с тези различия. Неговата философия е влиятелна извън антропологията и се приема с ентусиазъм от движението на сюрреалистите.

Този период очертава ясно различията между националните традиции – методи, теория, институционални организации. Създаденото от четиримата основатели на дисциплината формират и по-нататъшното й развитие. Така в началото на 1930-те години четирите школи на ранната модерна антропология са твърдо установени. В Европа, извън Франиция и Великобритания, разпространението на дисциплината все още не е започнало. В Германия дифузионистите преобладават до края на Втората световна война, а едва през 50-те години социалната антропология се установява в Скандинавските страни и в Холандия. Така културната история в своя дифузионистки вид ще преобладава в по-голямата част от Европа още десетилетия наред.

Глава четвърта “Експанзия и институционализъм” е посветена на експанзията и институционализацията на дисциплината. Вече положени методологичните, теоретични и институционални основи на дисциплината, започват да се съставят програми за изследвания, осигурява се финансирането, професионалните приятелства, вражди и стратегически съюзи също са налице. Важна задача е да се покаже жизнеспособността на дисциплината. Обучението на студенти е първостепенна задача. Не по-малко съществени задачи са издаването на списания, издаване на монографии, организиране на конференции, обръщения в пресата, търсене на реализация за нарастващия брой учени. Представят се и университетите, които имат водеща роля в антропологията. Очертават се също и различията в националните школи и пътя на тяхното развитие, както и добре обособените и водещи школи като тази в Чикаго. Авторите посочват и акцентите въху изследователските подходи към културата и културните теории.

Пета глава “Форми на промяна” е посветена на новите радикални движения от края на 60-те години. Въпреки че антропологията се разклонява в много посоки в десетилетията след Втората световна война, споровете за същността й продължават. Различията се запазват, но взаимното познанство преодолява националните граници и се разпространява по-широко.

Това е период, в който се появяват нови терени за изследване, структурализмът е сила, с която трябва всички да се съобразяват, прави пробив интерпретативната антропология, развиват се нови форми на символен, политически и икономически анализ.

В американската антропология се появява материалистичната школа на нео-еволюционизма, представен от Джулиън Стюард и Лесли Уайт. Най-важният резултат от теоретичните усилия на двамата антрополози е интересът към отношенията между общество и екосистема. Появяващата се школа на културна екология често се определя като форма на функционализма, при която екосистемата заменя социалното цяло като първостепенен социален императив. Културните еколози се интересуват от културната промяна и в това отношение те са подпомогнати от големия напредък, извършен от биологичната екология през 50-те години. През 60-те години културната екология ще се окаже вдъхновение за автори като Грегъри Бейтсън, Клифърд Гиърц. Най-последователен от последователите на Дж. Стюард и Л. Уайт е Марвин Харис, който през 60-те години развива свой материалистичен еволюционизъм, който той нарича културен материализъм. Културната екология се представя също и от Рой Рапапорт.

Друга насока в интереса към материалните условия се представя от икономическата антропология, където се водят дебати върху същността на икономическото действие (формализъм и субстантивизъм).

Една насока в развитието на антропологията се представя от Манчестърската школа във Великобритания. Това, което антрополозите от Манчестър показват, е, че промяната не е прост обект на изследване. Глукман и неговите колеги показват, че когато местните резултати от глобалните процеси се изследват емпирично, те се разклоняват в сложни мрежи на социални отношения, тези мрежи претърпяват непрекъсната промяна и взаимно си влияят една на друга. Това е т.н. “теория на мрежата” (Барнс), която е по-динамична концепция отколкото “социална структура”(Радклиф-Браун). Приносът на Манчестърската школа е важен за новите ориентири в британската антропология, представени от антрополози като Фърт, Фортес, Гуди, Лийч, Барт.

Изследването на социалното взаимодействие, което остава един от устоите на британската антропология, никога не успява да заеме централно място в САЩ, където културата заема централното място. Едно важно изключение е работата на Чикагската школа, както и ориентираният към психологията принос на Ралф Линтън, въвел разликата между статус и роля, която на ниво индивид съответства на разликата между социална структура и социална организация на ниво общество, направена от Фърт. Статусът, според терминологията на Линтън, се дефинира от морални норми, очаквания на други индивиди и официалното положение на личността в системата на отношенията. Обратно, ролята представлява въвеждането в действие на статуса в действителното поведение. Докато статусът е статичен, нещо дадено, много подобно на сценария за драма , ролята е динамична. Тя почива върху статуса, както актьорското изпълнение почива върху ръкописа на драматурга, но не може да бъде сведено до него. Въвеждането в действие на ролята изисква и дава възможност за активна интерпретация и творческо отклонение от текста. Най-известен социален теоретик в теорията на ролята е социологът от Чикаго Ървинг Гофман, който насочва вниманието си върху актьора, мотивациите му, стратегиите му и решенията му. В своя труд “Представянето на собственото аз във всекидневния живот” (1959) той въвежда драматургичната перспектива на социалния живот.

Кибернетиката – теорията на сложните, саморегулиращи се системи - се развива в края на 40-те години и навлиза в антропологията благодарение на Грегъри Бейтсън. В сборника със статии “Стъпки към екологията на ума” (1972) Бейтсън представя теория на човешкото общуване, която прилага към различни теми. Мисленето на Бейтсън напомня това на Гофман, а влиянието на двамата се разпростира върху антрополози от много страни.

В свят, който се променя, са необходими теории, годни да изучават промяната. Това е предизвикателство както за антрополозите във Великобритания, така и в САЩ. Така икономиката и политиката получават ново място в изследователските стратегии.

Глава шеста “Силата на символите” е посветена на значението чрез активната работа на американските символни антрополози Клифърд Гиърц и Дейвид Шнайдър, които се смятат за директни наследници на Боас.

Във Великобритания изучаването на значението все още се свързва с Фрейзър и с наследството на еволюционизма, поради което често се избягва. Голямото изключение е Еванс-Притчард, който макар и последовател на Фрейзър, в своите изследвания се посвещава повече на разбирането и превода на култури, отколкото на обяснението и търсенето на общи закони.

Във Франция пътят на антрополозите е различен. Леви-Строс се смята за върхово постижение след Дюркем и Мос.

През 50-те и 60-те години Виктор Търнър (1920-1983), студент на Глукман, разкрива перспективата на символите и социалното сцепление. В. Търнър въвежда концепцията за граничност, която е едновременно критично и творческо състояние. Въпреки че Търнър наследява Дюркем и Глукман, той акцентира върху индивида. Самите символи могат да бъдат източник на промяна. За различните хора идентичните символи могат да означават различни неща, създавайки чувство за общност, макар и да са много различни. Влиянието на В. Търнър расте през 80-те и 90-те години, когато идеята му за представяне на пиеса и неговата рефлексивност ще се посрещнат с одобрение от постмодернистите.

Мери Дъглас също развива антропологията по посока на символите. Нейната книга “Чистота и опосност” (1966) обаче комбинира ортодоксален структурен функционализъм с много проницателен символен анализ, в който използва и психоаналитични импулси. По същество М. Дъглас свързва символите със социалните институции по класическия начин на Дюркем.

Етнонауката и символната антропология представят широките рамки на американската лингвистична антропология. Последователи на Сепир изследват структурата и семантиката на езика в традиционните общества. Някои от тях прилагат и количествени методи за изследване на връзките между естествените термини. Етнонауката е поле, което се занимава с описание на “културната граматика” като се идентифицират системите за знание. Етнонауката представлява по-скоро компонентен анализ, който комбинира лингвистика, антропология и количествени методи в основната тема от 50-те години – родството.

Призивите към изследването на значението кулминират в статията на Клайд Клъкхън и Крьобър “Културата - критичен преглед на концепции и дефиниции”, в който се разглеждат 162 дефиниции за културата. Равносметката е да се изостави цялостната концепция на Тайлър и Боас в полза на дефиниция, ограничена до познавателната (символна по значение) култура. След предложеното от Парсънс “временно разделение на труда” между социологията (социолозите да изучават труда и социалната организация) и антропологията (да изучават аспектите на символиката и значението в социалния живот), акцентите върху символното предизвикват по-силно стесняване на темата.

Представените в тази глава К. Гиърц и Д. Шнайдър са стипендианти в Харвард по програма Парсънс-Крьобър и те подписват познавателната дефиниция за култура. През 60-те години двамата, заедно с В. Търнър, който е в САЩ, стават най-важните представители на символната антропология. Те разширяват полето на културата като символна система. Започват да лансират идеята за културата като независима, самоподдържаща се система, която би могла да се изследва, без да се имат предвид материалните условия. Този възглед във Великобритания се взема за пълен абсурд.

Най-известният труд на Шнайдър върху американското родство е написан в сътрудничество с Фърт. Техният проект разширява антропологичната традиция в изучаването на родството до модерните общества и въвежда сравнителен анализ на родството сред средната класа в Лондон и Чикаго. От изследването възгледът за родството се разширява и става ясно, че то включва цяла културна вселена. Идеята за роднинството като биологично основан модел за човешки отношения е оспорвана и по-рано, но според Шнайдър една култура може да създаде роднинство направо от нулата, без да има каквито и да било кръвни връзки. Така се очертава и “културата на родството”, в която дори елементарните термини като “баща” биха имали различно значение в различните родствени култури. Това подкопава целия проект за сравнително изследване на родството, оцелял от времето на Морган.

Гиърц е представен чрез влиянието, което са оказали върху него Парсънс, Боас и Стюард, особено в ранните му работи. Методологичното му кредо за ”плътното описание” включва и гледната точка на туземеца. Решителен е интелектуалният импулс на Пол Рикьор върху него, който твърди, че обществото (или културата) може да се интерпретира като текст, ако се използват интерпретативните методи в науката за херменевтиката. В тази посока са идеите му, че социалните явления трябва да се “четат” не само от антрополога, а също и от членовете на обществото. За разлика от британските антрополози, които се съсредоточават върху индивида като нормативен актьор, Гиърц приема идеята, че светът е неразбираем и субектът трябва активно да интерпретира това, което вижда. “Интерпретация на културите” събира основните му статии, които го представят като постмодернист.

В тази глава е представен и Клод Леви-Строс със структурализма. Син на богати евреи, по време на Втората световна война той напуска Франция и се установява в Ню Йорк. Там изпитва влиянието на Боас и се запознава с Роман Якобсон, чиято структурна лингвистика ще даде устоите на по-късните му трудове. Теоретичният подход, с който е известен Леви-Строс, е структурализмът - теория, която се опитва да улови общите качества на системите на значението и това се вижда най-ясно в трудовете му за родството и митовете. Подобни системи се състоят от елементи, но самите елементи не са даденост, те са по-скоро отношения, отколкото позиции. Бащата сам по-себе си не е баща, а е такъв спрямо децата си. Идеята, че значението изразява отношения, не е нова. Тя е важен компонент от структурната лингвистика на Якобсон, както и от семиотичната лингвистика, основана от Фердинад дьо Сосюр.

Свеждането на системите на значението до контрастни структури замразява на практика потока на времето. Живият език се свежда до статична граматика. Структуралисткият анализ се състои в изкопаване на тези структури, ясно представено в труда на Леви-Строс “Елементарните структури на родството”, в който изразява интереса си към откриването на скритите структури, които ръководят мисълта и социалния живот.

Авторите се затрудняват да резюмират книгите му, тъй като те са дълги, ерудирани, изпълнени с факти, свързани от едно проницателно и често техническо мислене. Леви-Строс е влиятелен и противоречив автор, представящ структурализма, който се превръща в алтернатива на марсксизма и феноменологията. Учени като Ролан Барт, Мишел Фуко и Пиер Бурдийо, свързани със структурализма, започват да се бунтуват срещу него. Повечето англо-американски антрополози се отнасят дълбоко подозрително към структурализма. Във Франция Луи Дюмон (1911-1998) развива свой собствен структурализъм като комбинира идеи на Леви-Строс с класическата европейска социология, като достига до една влиятелна теория за социалната интеграция и символното значение. Така той приема за факт, че кастата е културна система за класификация, а не функционален начин за социална организация.

Седма глава “Авторитет под въпрос” е посветена на 70-те години в развитието на антропологията и авторите предупреждават читателя за неизбежната пристрастност на всяка книга. Рамките на дисциплината ни принуждават да бъдем или изключително селективни, или прекалено повърхностни. Поради това тази глава акцентира върху две от най-силните интелектуални движения, появили се при радикализацията на академичния свят - марксизма и феминизма. Тези теми присъстват настоятелно във всички сфери на антропологията през 70-те години.

Марксистката антропология се представя в контекста на завръщането на марксизма, което се характеризира с няколко отличителни течения. Едното може да се нарече културен марксизъм, който е вдъхновен от критичните студии на Антонио Грамши върху идеологията и хегемонията и Франкфуртската школа, по-специално критиката на Адорно и Хорхаймер за превръщането на творбите с артистична и културна стойност в стоки за потребление. Тази форма на марксистката мисъл влиза в антропологията чрез “Ориентализмът” на Едуард Саид.

Изследователите от това време са много изобретателни в изнамирането на връзки между Маркс, антропологията и интелектуалните интуиции да усещат нещата не само в трудовете на Леви-Строс, но и първоначалната интерпретация на Маркс, произведена от философа Луи Алтюсер. Марксизмът на Алтюсер въвежда мярка за гъвкавост на отношението инфраструктура –суперструктура. Това отношение противоречи на всичко, което антрополозите не-марксисти са развили. В британската антропология политиката или родството са приети за фундаментални, в американската антропология се развива символният свят, докато Леви-Строс, който характеризира себе си като марксист, се спира главно на суперструктурата. Тук може да се добави и Л. Дюмон, който става популярен след 1968 г с труда си “Homohierarchicus и с възгледа си, че ценностите на обществото се определят от структурата му.

Сред значимите автори от това направление е френският антрополог марксист Морис Годелие, който чрез темата за родството теоретично помирява Марск със структурализма. Неговите формулировки показват необходимостта от по-гъвкава марксистка теория. Голяма част от т.нар. структурални марксистки ерудити се занимават с начините на производтво – “азиатски начин на производство”, “африкански начин на производство” и пр. – спорове, които затихват след 70-те години

В САЩ някои от американските антрополози материалисти като Марвин Харис, повлияни от марксизма, не се развиват като марксисти, други като Маршал Салинс следват свои собствени сложни интелектуални маршрути и макар че минават през фазата на марксизма, по-късно го изоставят.

Водещ в повлияната от марксизма американска антропология е Ерик Улф (1922-1999) и неговият основен труд “Европа и народите без история”. Това е едно сложно изследване на икономическите, културните и политическите резултати от колониализма върху народите, изследвани от антрополозите. В него той акцентира върху темата за историите на неевропейските народи , които в продължение на години са пренебрегвани от антрополозите. Улф е последван от изследователи, които имат интереси към теорията за световната система, империализма и неразвитите страни през 1970 г. Така проблемът за отношението на антропологията по въпросите на нео-колониализма се развива в няколко важни разклонения.

През този период от развитието на антропологията се развива феминизмът и се ражда рефлексивната полева работа. Продължително е влиянието на труда на М. Розалдо и Л. Лампфер “Жени, култура, общество” (1974), който разглежда в дълбочина отношението мужду половете, а не е политически манифест.

Този период от развитието на антропологията се работи най-вече с термина практика, предпочитан термин от А. Гидънс, П. Бурдийо. В своя най-влиятелен труд “Очертания на теорията на практиката” (1972) П. Бурдийо размишлява теоретично върху колективните норми, социалната власт и индивидуалното действие, изразявани от човешкото тяло.

Друг теоретик, оказал дълбоко влияние върху антропологичните изследвания, е Мишел Фуко главно с изследванията си върху властта и насилието, излезли на преден план през 80-те и 90-те години.

През този период от развитието на антропологията в центъра на дебата е книгата на биолога Едуард Уилсън “Социобиология” (1975). Той описва нечовешките форми на “социална организация” и предлага включването на социалните науки в голямото начинание на еволюционната биология. Според него културата трябва да се разглежда главно като адаптация в биологичен смисъл. Този биологичен детерминизъм предизвиква остър дебат, в който се включват много антрополози. Книгата на Тим Инголд “Еволюцията и социалният живот” (1986), публикувана десетилетие след “Социобиология”, резюмира многобройните дискусии и заключава с очевидно раздразнение, че Уилсън неволно преоткрива еволюционния сравнителен метод от ХІХ век.

Със заглавието на осма глава “Краят на модернизма?” авторите на тази книга “се гмурват в бурните и кипящи води на постмодернизма”, който някои смятат за източник на спасение, други за улица без изход, трети за тунел, на чието дъно проблясва светлина. Така в тази глава се представят разнообразните интелектуални движения , обобщени като “постмодернизъм”, които имат малко общо помежду си, но са отговор на една специфична историческа ситуация.

В края на десетилетието някои смятат антропологията за мъртва и заровена, други продължават изследванията си, поддържайки институциите й – конференции, издания на списания, рецензии на монографии, приложни проекти и пр.В тази глава са представени множество автори и насоките на техните търсения, като авторите се опитват да овладеят широк спектър от въпроси, обсъждани в антропологията. Те отбелязват еклектизма в теорията. Забележимо е влиянието на марксизма и феминизма. Вниманието се концентрира върху тялото, властта и ритуала, авторите често добавят и нещо от Леви-Строс. Постмодернизмът прокламира “смъртта на големите разкази” и всеки антрополог като че ли създава своя аналитична кутия с инструменти. Разнообразните проекти се извършват на фона на по-общото академично движение, често наричано “пост-структуралистко”. Резултат от този еклектизъм е нарушената цялост на различните национални традиции в дисциплината Техните столетни граници започват да избледняват.

В средата на 80-те години много млади главно американски антрополози започват да говорят за криза в антропологията, криза в това как антрополозите описват или “представят” хората, които изследват. В различна степен те обвиняват дисциплината, че прави “екзотични” “другите”, че поддържа разликата обект-субект между наблюдавания и наблюдателя.

Постмодернистичното движение не е много ясно. Всъщност съществуват много различни течения на постмодернизма. Терминът “постмодерно” е дефиниран най-напред във философията от френския философ Жан Франсоа Лиотар (1979). Много са начините да се опише това течение, но авторите на настоящата книга смятат, че сам по-себе си постмодернизмът е идеология – аналитична перспектива и естетика, които описват света като прекъснат и фрагментиран, по-скоро свят на много местни гласове, отколкото свят, в който имат хегемония някои школи и идеологии. В антропологията този възглед се свързва с безкомпромисен културен релативизъм. Всички светове и възгледи за света са равни, стига да не се опитват да доминират един над друг. Всеки свят се състои от една независима “игра на езика”. И ние сме осъдени да живеем в различни светове, без нито един език да заема първо място и да ни обединява.

За поколението антрополози от 80-те години голямо значение има Мишел Фуко (1926-84). През 50-години той е под влиянието на Луи Алтюсер и Ролан Барт. През 60-те години тази група атакува Леви–Строс заради елегантния стерилитет на неговите формални модели. Дерида е студент на Фуко и по-късно водеща фигура в това движение. Методът на Дерида повлича след себе си и авторитета на етнографията. Няма привилигирован фиксиран възглед “аз смятам”, чрез който човек да направи каквото и да е неутрално изявление. Всяка концепция е хлъзгава и всяко описание може да бъде оспорено и изкривено. Антропологичната полева работа е компрометирана – появата на текстовете не е нищо друго, освен коментари върху други текстове.

Появяват се и работи, които допринасят за развитието на постмодерното движение в антропологията Едно от тях е постколониалното движение в изкуствата и хуманитарните науки, което предизвиква правото на водещите интелектуалци да дефинират кои са туземците – поставят под въпрос естетичекия и интелектуален авторитет на присъдите, идващи от центровете.

Постмодерното движение в американската антропология се свързва с работите на малка група учени, в която се включват авторите Джеймс Клифърд, Стивън Тайлър, Джордж Маркъс, Майкъл Фишер, Ренато Росалдо, Пол Рабинов. Други, свързани с движението, са Йохан Фабиан, Ричард Хендлър, Лила Абу-Лугод, Акила Гупта, Джеймс Фъргюсън, издали пред 90-те години важна книга върху безсистемния строеж на пространството и разказа. “Антропологията като културна критика” е по-радикално съчинение, отколкото “Писането на култура”. Съставителите се разграничават от идеята за култура като “интегрирано цяло”, поставят под въпрос реториката на “научната” антропология и утвърждават заслугите на “диалогичните” методи в антропологичното представяне. Този труд е последван от друг само след две години - “Затрудненото положение на културата”, както и от книгата на Гиърц “Трудове и живот: антропологът като автор”. Те показват, че някои писания от това десетилетие са рефлексивни текстове, които разрушават етнографския авторитет, поставят под въпрос етническата легитимност на превръщането на “туземците” в данни и в края на краищата оспорват валидността на етнографското описание.

Много от младите антрополози са склонни да виждат културата като текстове. Отделянето им от Гиърц се състои главно в проблематизирането на отношението обект-субект между антрополога и информанта и и в това да не се гледа на културите като на интегрирани цялости. Гиърц не е чужд на тези идеи. Той сравнява интегралната култура с октопод, животно с некоординирани движения на тялото и слаб мозък, което не винаги знае кое от пипалата му какво прави. За младите антрополози Гиърц е любимият партньор за дебати.

Един от големите критици на неограничения постмодерен релативизъм е Ернст Гелнер, който критикува този род антрополози заради немарливото мислене и зле дефинираните концепти. 

В два труда, посветени на антропологичната теория –този на Робърт Лейтън и на Алан Барнард, - на постмодернизма и “рефлексивния завой” е отделено полагащото му се място като и двамата автори правят внимателни оценки за достойнствата на дисциплината. Споровете за постмодернизма през 80-те години осигуряват много заглавия, но много дълготрайни приноси трябва да се търсят в интердисциплинният разцвет на изследванията, представени отчетливо от търсенето на връзки между антропологията и природните науки, от т.нар. медицинска антропология и от изследването на национализма. Тези изследвания, свързани особено с политиките на идентичност, силно влияят върху антропологията на 90-те години.

Деветата глава “Реконструкции” е посветена на насоките в развитието на дисциплината през 90-те години. Авторите осъзнават, че историческото разстояние не достатъчно, за да се правят оценки, но все пак някои характеристики на дисциплината са очевидни. Според авторите дисциплината постига феноменален успех и антропологията става популярен предмет за студентите. Съществуват явни причини за популярността й. Антропологията предлага разбиране на културното многообразие, когато младите хора пътуват много повече от техните родители. Наличието на много култури, политики на идентичност, етническата дискриминация и националистични войни са в постоянния дневен ред на политиците, народните движения, неправителствени организации и медиите.

Антропологията остава най-широка и разнообразна в САЩ. В края на 90-те години Американската антропологическа асоциация има 10 000 члена, Британската асоциация на антрополозите наброява по-малко от една десета от този брой, а в новооснованата Европейска асоциация на социалните антрополози членуват около 2 000 души.

Историята на дисциплината става все по-сложна, а липсата на теоретична съгласуваност затруднява проследяването на определени школи. Много от изследванията преоткриват идеи от миналото на дисциплината и ги проверяват на терена.

Авторите съсредоточават вниманието си върху изследванията на глобализацията, биологията и културата поради силното им разрастване през 90–те години. Биолозите и антрополозите все повече откриват взаимни теми и създават обширни изследователски програми, които размиват границите между дисциплините. Глобализацията и производството на местности са теми, които са резултат от това, че всички човешки общности са изпитвали напрежение между локални и глобални процеси. Трудовете в тази посока създават нови теоретични конструкти , които пораждат нов изследователски ентусиазъм.

Послеписът акцентира върху това, че методите, концептуализациите и изследователските намерения се променят. Границите между антропологията и другите дисциплини са много размити и мъгляви. Много студии върху глобализацията се свързват с политическата теория, човешката география, макросоциология и история. Еволюционният подход се свързва с психологията, биологията и неврологията. Нещо повече, еклектизмът като теория и метод е характерен за последните десетилетия на ХХ век. Книгата показва, че развитието на дисциплината зависи от противоречията в нея, поради което достатъчно добре дефинираните конфликти предлагат възможност за развитието на нови перспективи.

Трудът на Томас Ериксен и Фин Нилсен е огромно и твърде успешно усилие в представянето на историята на социалната и културната антропология в една книга. Историята на тази дисциплина, представена на българси език, е знак за необходимостта и полезността на тази книга не само за антрополози, но и за много широк кръг изследователи в областта на социалните и хуманитарните науки. На представянето й на българси език трябва обаче да бъде обърнато специално внимание. Преводът представя много проблеми.

На първо място ще отбележа липсата на литературата, която авторите са използвали, тъй като позоваванията в текста са налице. Ако това е решение на издателския колектив, то това силно нарушава академичната стойност на труда, за което авторите може би не знаят.

На второ място книгата изобилства с погрешно предадени имена на български език, въпреки че много от тях са познати вече от преводи на техни емблематични текстове. Най-дразнащата и досадна грешка е изписването на името на Марсел Мос (Маус), а не по-малко дразни и изписването на Клифърд Гиърц (Геерц), Емил Дюркем (Дуркхайм), Гуденау (Гуинаф) и др. Рут Бенедикт на места е мъж, на места е жена. Преводачката трудно разграничава индийски и индиански, homo hierarchicus е изписано на няколко места по различен начин, но еднакво неадекватно. Термини като родство и родствени отношения също са известни в антропологията, както и символната антропология е представена с голям набор от текстове и коментар върху тях.

Това са само примери, които ме поставяха”на нокти”, четейки книгата, още повече, че става дума за най-обикновени справки, тъй като голяма част от авторите са преведени на български език. Предлагането на този труд на начинаещи студенти е твърде рисковано, ако не бъде приложен списък на погрешно изписаните автори и коментар върху използваната литература. 

Цвете Лазова

 
 
  2008 © Департамент "Антропология", Нов български университетISSN 1311-5189